Водата все тъй ромолеше и търсеше своя път измежду облите камъни. Една неправилна стъпка върху тях и звучен плисък придружи падналия в хладната река. Жабите уплашено наскачаха на брега, а слънцето позлати мокрите им гърбове. Високо горе в ясното синьо на сутринта щъркел кръжеше, наострил своето внимание върху блестящите златни точици на брега. Жабите едновременно уплашени от падналия човек и от кръжащата сянка учестено свиваха и отпускаха кожите под шиите си.

 

Човекът се надигна и продължи нагоре по течението, там където някои от огромните листа на дивия лопуш бяха потопени и покорно следваха посоката на водата. Водни кончета с безброй движения, обагрени в диамантеното на своите крилца кръжаха около им и търсеха спокойно място да кацнат. Мухи с бесни движения сменяха посоката на летежа си, а комарите търсеха досега с човешкото тяло.

 

Да вървиш из реката се оказа доста трудно. Но високите зелени треви по нейния бряг и неизвестния брой гадинки, на които тя служеше за дом, спираха човека да излезе на сушата. Накъде беше тръгнал? Къде се намираше?! Как избра да извърви този път?! Отдавна не помнеше да е вземал необмислени решения. Винаги имаше причина, която с логична последователност овенчаваше неговите дела. Струваше му се, че ако не действа така, то онези първи години от неговото детство ще се върнат и пак ще му предложат необятносттта на неизвестното и несигурността на нерешителността. Още помнеше своето мълчаливо съгласие да прави онова, което му се предлага, а не, което иска. Детство, толкова слънчево и небесно синьо, както този ден, и в същото време мрачно и сиво за зараждащата се в него личност.

 

Нещо изшумоля в дивия храсталак. Човекът се откъсна от мислите си, но всеки опит да разбере кой и какво беше подплашил, остана напразен. Значи това било – да си сам! Пак страх и безсилие! Но нали сам се реши на този път?! Нали искаше да отиде там, където мракът го застигна и заля в тъмно сиво душата му?! Сега се уплаши! От какво?! От мечката, скрита зад дървото? От дивото прасе, дебнещо го на всеки завой на реката....... Не бяха ли мечките в цивилизацията в пъти по-страшни от животните тук?! Колко пъти му се наложи да ги избягва, а те го ядяха жив?!? А онази сюрия диви прасета, които не спираха да го газят дори и паднал на земята. Тъпчеха тялото му и всичко, което неговите ръце бяха създали. Ей така, за едното нищо, защото това било в природата им – да газят и смачкват.

 

Погледна със страх към храсталака, но не чу нищо. Или ще има мечка, или ще спре да се страхува! Цял живот страх ..... повече не можеше да продължава така! Насочи се натам, откъдето го сепна непознатия звук. Нищо не се чуваше! Макар да му се струваше, че мухите изведнъж почнаха да бръмчат по-силно, а броят на комарите нарастваше с всяко листо на дивия лопуш, което той настъпваше и потапяше във водата. Дори и онова, което преди беше лек ромон на река, сега докосваше слуха му с болка. Ослуша се! Пак нищо. Храстът стоеше спокоен, а дебелите нишки на паяжините, изгубили своя копринен блясък, показваха, че точно тук отдавна нищо и никой не са идвали. Насили волята си и разгърна клоните. Паяците бясно се заискачваха нагоре по разкъсаните пътища на своите мрежи. Някои от тях затрептяха равномерно по все още здравите паяжини. Това е! Няма нищо. Направи го!

 

Както преди много години, когато пое пътя надалеч от родния дом. И тогава нещото, което стягаше гърлото му, се разнесе надолу по тялото му и предизвика учестеното биене на сърцето. Ръцете и краката му трепереха, но той не се обърна назад. Бягаше! Чисто и просто трябваше да се махне преди мракът да го погълне истински. Но мрак ли беше това?! Ето за какво беше дошъл пак тук.... искаше да възкреси спомените и да открие миналато. Да осъзнае как се беше изгубил в своята същност. Можеше да играе хиляди роли, но не беше успял да избяга от сивото, от катрана, който го дърпаше надолу и надолу. Който го караше отегчено да сваля усмивката, с която лъжеше околните, че е щастлив и успял. Една обикновена, фалшива гримаса, която все по-трудно изпълняваше и все по-лесно разгримираше от лицето си, останеше ли сам.

 

Колко ли още път има нагоре?! Уж реката е същата, но ... като че ли пътят е станал по-дълъг?! Или той е пораснал. Сега се сети, как удивен откриваше в колко ограничен свят живеят възрастните?! Отркриваше нещо, което му беше наложено да забрави. Показаха му го неговите деца. Възприемаше с широко отворени очи техните недокоснати представи за време, дължина, пространство, възможно и невъзможно и си даваше сметка, че би искал отново да е дете. Да няма час и минута. Да не съществуват 200 метра и 500 километра. Небето да е нещо, което да може да докосне, а сънят да го поема веднага щом легне в леглото – нито твърдо, нито неудобно, просто неговото си детско легло. Беше загубил не своята невинност, а своята способност да възприема всичко около себе си непредубедено.

 

Добре че видя утъпканата трева, която току слизаше до реката. Позна старата пътека, останала под нея и разбра, че трябва да излезе от водата. Някой все пак беше слизал до реката. Може би слизаше всеки ден. А може би беше слязъл предната седмица, миналия месец. Странно! Като дете минаваше всеки ден оттук. Оставяше мрака в родната си къща и тук измиваше сърцето си, в ледените, но прозрачни води на реката. Мечтаеше за недостижамата мощ на Амазонка и Нил, но се докосваше до тях само в това малко планинско корито, чиито ледени води приютяваха комари, мухи и водни паяци. Един ден, един ден със сигурност щеше да ги види – големите реки, онези, по които плават кораби, а чудновати животни и туземци изскачат от всеки ъгъл и те гледат като бог.

 

Стори му се, че беше вървял съвсем малко по затревената пътека, когато насреща му се „изправи” полупорутена кирпичена къща. Дали не си въобразяваше, че нейните отдавна изкъртени прозорци сега бяха празните очи на човешки череп, които го гледаха настойчиво и обвинително?!? Сигурно е луд, но май чу къщата да въздиша. Пристъпи напред. Оградата отдавна липсваше. На нейно място дивите къпини се стараеха да заличат човешкото присъствие на това място. Къщата като че ли пак въздъхна. Боже, дали пък не беше той?! Какво се случваше в този момент?! Защо му се плачеше? Бяла вар на люспи висеше от оголените кирпичи, а от тях на места бяха останали само сламките.... Но очите, очите на къщата, онези големи, пусти и тъмни правоъгълници, за които му хрумна неуместната метафора - „прозорец към света”, го викаха настойчиво. Искаха да ги погали, да затвори веднъж завинаги уморените им клепки и успокоени да заспят завинаги.

 

Не влезе в къщата. Повръщаше му се. Не от гнус или от нещо гадно. Стана му безкрайно лошо от чувството на вина, което го обзе, разтърси и тръшна силно на земята.... Къщата – тази малка кирпичена къща с празни прозорци го накара да се почувства виновен, че някога я беше изоставил. А как ли щеше да го посрещне неговата родна къща?!?

 

Улиците подсказваха, че някога са били асвалтирани. Сигурно само  веднъж. После тревите и къпините си ги бяха върнали наново. Дебели и лъскави листата на подивелия храсталак се пъчеха срещу горещото слънце, а бодлите по техните клони пазеха ревниво черните им плодове. На него обаче нищо не му се ядеше. Сега буцата не беше на гърлото му, а в стомаха. Минаваше покрай елекрически стълбове, останали без жици и стърчащи безполезно. Жълтеникави лишеи върху ронещите им се тела бяха дали смисъл на съществуването им.

 

 Къщите и преди не бяха подредени в стройни редици, но сега изглеждаха по-криви от всякога. Тук-таме продънени чердаци и малки тераски, останали без парапети, му махаха. Ей така – радваха се на живота, който ги навести след като и последния жител на селото си отиде от този свят. Всъщност и след него бяха виждали хора. Но те....... те не бяха като другите. Те идваха и носеха разруха. Бутаха оградите, режеха телените им мрежи, влизаха в къщите и къртеха варосаните им стени, за да извадят жиците от тях. Те чупеха, хвърляха, горяха и пикаеха върху всичко, което преди беше живот. Животът на няколко поколения.

 

Този човек не беше като тях. Неговите очи се разтваряха във влага. Беше хванал главата си с две ръце и се въртеше на всички страни. В линиите на болезнено свитото му лице те видяха изкривените греди на своите къщи – стари, проядени, неподдържани....

 

Мъжът се затича. Мислеше, че тича назад – обратно натам, откъдето беше дошъл. Но линията на живота може да е само една и ако не искаш да стигнеш края й, то трябва се върнеш към нейното начало. Мъжът изведнъж спря. Сякаш невидимо въже го дръпна и накара да падне на колене. Може пък да беше от дългото тичане в тази мараня. Но защо тогава усещаше силна болка вляво?!? Защо съзнанието му го караше да стане и да продължи да тича, а очите и краката му не го слушаха. Един поглед вляво и нещо из основи разтърси тялото му. Всред преградата на дивите храсталаци, над буйните треви с техните цъфнали върхове, измежду клоните на старите дървета той видя ......... малко щастливо момче, което с разтворени ръце тичаше към усмихната жена със слънчев ореол в косите. Звънливият смях от малката уста и нежността на женското лице, разляла се в широка усмивка, късаха на части вътрешността на неговото тяло. Топлата прегръдка на жената и вкопчените с все сила мънички ръце около нейния врат го накараха да падне възнак на пътя. Очите му вече бяха червени от сълзи и нищо невиждащи, заедно с бумтежа в ушите му, оставиха едно единствено сетиво на тресящото се тяло – оставиха душата да терзае и сърцето да чувства.

 

Колко пъти в прашния град беше се радвал, че е избягал от мрака и сивотата на своето село. Колко пъти беше преброявал стройната редица от доводи, които го убеждаваха всеки път, че е прав, когато напускаше родителите си. И колко пъти знаеше, че има нещо нередно и невярно във всичко това?!? Сега разбра! Сивота и мрак – те никога не са съществували! Или поне не са съществували реално. Там, в онзи малък уют на любов, скромност и женска загриженост, там, имено там той е бил ЩАСТЛИВ! Там, където всичко е малко, но с голямата стойност на живота. Там, където хората са дребни, но не и дребнави. Там, където на прага винаги те чакат, защото си неизменна част от цялото на дома. Там, където остави жълтите патенца да следват майка си, а първите круши-петровки падаха на зелената все още трева. Там, където Роза – неговото куче тичаше с радостен лай след заминаващия си стопанин без да знае, че няма да го види повече и без да успее да му даде да разбере, че пак щеше да има малки, които той да разхожда и с които да си играе. Всичко беше там, вляво от него. Болезнено познато и безвъзвратно далече. А той си мислеше, че има всичко. Че е ЩАСТЛИВ!

 

ЩАСТИЕ – какво ли е това? От няколко часа мъжът стоеше на порутената пейка току до къщата. Болката беше изчезнала и за първи път от много години нямаше сиво в душата му. Вятърът клатеше малкото останали листа на пролетната круша. Под нея нямаше да нападат плодове – тя не беше раждала откакто майка му си отиде. Роза беше оставила много поколения кученца след себе си – всички до едно загубили следите на своя дом. И той, човекът, досущ като бездомно куче седеше на прага на дома си и си мислеше, че е знаел какво е ЩАСТИЕ?!

 

Колко още стоя там, никой не разбра. Но когато поиска да покаже на своите деца кой всъщност е той, една стара къща с падащи на люспи варосани стени, разказа историята. Обикновена приказка за скромно съществуване, пълно с истини, слънце, сладки круши-петровки и нежната жена със слънчев ореол в косите.

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха -
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.

Да те пресрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо...
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина...

О, скрити вопли на печелен странник,
напразно спомнил майка и родина!

Това стихотворение е класика..... дано все още се изучава в часовете по литература.

Сигурно текстът горе напомня с нещо на него, макар моя замисъл и усещане за написаното да са съвсем различни.......

Мммм.... супер!
Написано дълбоко и истинско. Наистина се превръщаме в скитащи, бездомни и без корен. Ние имаме амбицията да съживим едно такова подобно село.
Поздрави за великолепния пост :-)

Благодаря ти! Лично аз се чувствам точно така.... вечно търсеща без дори да знам какво и къде търся....... и в същото време продължавам често да сънувам моите дни на село, гледката от малкия син прозорец, лозницата трепереща от маранята и блестящите паяжини между листата й.....

Кое е селото, за което говориш?

Селото е в Еленския балкан. Ще пиша за него, но нека мечтите започнат да стават реалност. Да не са само голи слова.
Поздрави :-)